Правили
го вестника тогава по друг начин, компютрите още не били толкова силни,
като сега, да изписват страниците и да издокарват картинките, пишели го
на пишеща машина, снимали написаното, нарязвали го на ленти написаното,
лепили го по макетите на страниците и го носили на печатницата...
Орлин с още един колега правили всичко това на кухненската маса, а
малкият Сами се провирала под нея и им подавал, ако нещо изпадне на
пода. После гордо тримата юнаци носели вестника в Църквата и на още
две-три места и го раздавали!
Може
би от това време Сами заобичал журналистиката и като стигнал по-горните
класове в своето американско училище, /миля, че българско тогава
изобщо нямало, но не съм съвсем сигурен/ започнал да пише по училищните
листовки и даже вестничета, които чат-пат се появявали. Колкото
пораствал, толкова повече пописвал, като му дошло времето се записал и
във факултета по журналистика на университета в Индиана. И през всичките
години – хем пишел, хем се подвизавал и в училищните и университетски
радиостанции, както и университетската телевизия. После изкарал и един
незабравим стаж в чикагската Рок-радиостанция!
През всичкото това
време и сам играел и сам пишел за разни спортове, особено за футбол, или
сокър, както искате го кажете... Като свършил университета, събрал
смелост и написал десетина писма до разни редакции, дори и до леговището
на големите лъвове в журналистиката – телевизията Си Ен Ен в
Атланта. И точно от там му се и обадили най-напред. „Ало, аз съм от
спорта на Си Ен Ен – му гракнал нахакан мъжки глас, разбираш ли от
сокър?” И си поговорили петнайсетина минути за футбол. После като че го
забравили. След месец, обаче, същият суров глас му се обадил пак: „Ало,
Сами, взимай си шапката и идвай! Работата е твоя”.
И
така Сами Крумов сега е един от най-яките млади водещи спортните
предавания на световната супер-медия на нашето време, с 24-часови
емисии, с 36 редакции и студия по света, от Атланта, Ню Йорк и Чикаго,
до Лондон, Рим, Москва, Пекин, Рио, Токио, Сидни и къде ли не още... 38
космически спътника и 900 локални станции, стига до милиард семейства в
212 страни по света...
... Спомних си историята на това българско
момче по времето на онзи хубав ден, когато в училище „Джон Атанасов”
Павел и Румен от „AmeriFreight”, голямата българска транспортна
компания, която подпомага дейността на училището в Чикаго, връчиха
великолепна електронна техника на неговите възпитаници. Помислих си
тогава, че пред днешните български ученици в американските и български
училища в САЩ днес се откриват добри, а може би и много добри
възможности и по пътя към онази прекрасна професия, наречена
журналистика!
Наистина
– не е ли това велика мечта – да отразяваш вечерта на „Оскарите”, да
взимаш интервю от най-красивите жени на планетата и най-умните мъже в
науката, да пишеш от Уимбълдън или от някое родео в Тексас... Но това е
и отговорно – да разкриваш на хората накъде върви техният-наш луд свят,
кои са проблемите без милост, които стоят пред стресираното
човечество, да правиш съдбоносни разследвания или да представяш на
вниманието на своите читатели живота и дейността на благородни хора!
Особено
необходими са добри, млади и енергични журналисти сред различните
общности в една многонационална страна като САЩ. Значението на
етническите медии за по-добрата информираност и по-добър живот при тях е
особено подчертана. Диаспори като полската, руската, украинската,
индийската и китайската, имат своите могъщи вестници, радио и телевизия.
Вестник „България Сега” със своите 72 страници, от които щедро
посвещава не малко на българските училища, също е добра трибуна на
общността ни. Но и той, както и другите български медии в Чикаго и САЩ,
се нуждаят от постоянно развитие, от повече таланти и умението на
добре подготвени публицисти.
Решението на въпроса трябва да потърсим
на училищната нива. Създаването, там където е възможно, на по-големи
или по-малки училищни редакции, може би ще спомогне за това. И може би
днес вече учи в някой клас на българско школо в Чикаго българският
публицист, който ще разкрие пред Америка и света истинският, положителен
образ на българина и България, талантите на нашия род, доблестта и
уменията, които носим в родовата си памет от далечни времена...
В
училище „Джон Атанасов” имат вече и опит и известни постижения в това.
От няколко години ученици от горните класове изследват историята на
българската имиграция. Миналата година, с помощта при филмовия сценарии
на директорите Боянка Иванова и Елена Липкова, както и с професионалната
режисура и операторска дейност на Мария Илиева, те създадоха филма
„Гурбетчийство или емигрантство- орисия или съдба на българина”.
Документалната лента получи трета награда - „за спонтанността и
очарованието в първите опити на децата да изучават историята на
българската имиграция в Америка” от журито на Третия филмов фестивал за
културно наследство в България.
Има и от къде да видим как стават
журналисти учениците в Америка. Тук мнозина се занимават с
журналистика още от училищната скамейка. Сред тях са, например, тези
от училището Лейкууд – Санкт-Петербург, щат Флорида. От 2009-та година
насам те работят по собствен проект, именуван „Spartan News Network”
/SNN/. Това е печатно издание, което излиза веднаж месечно, а също така и
уебсайт, който се обновява всеки ден.
Но
това е само част от общоградската програма, която се изпълнява от трите
най-големи градски училища. Нарича се “Пътешествие в света на
журналистиката”. Във всяко от училищата е формирана училищна редакция.
Учениците подават своите документи и минават тестове за „назначение” .
Назначените работят в съответната редакция като журналисти,
фоторепортери, видео и кинооператори, мениджъри, маркетинг-специалисти,
специалисти по рекламата и, разбира се, редактори на електронното
издание. Хората, които обучават учениците и са в помощ при подготовката
на печатното издание и уебсайтовете са педагози и бивши професионалисти
в сферата на журналистиката. Учениците – членове на редакционните
колективи, се занимават с цялата практическа дейност – водят
предаванията, подготвят статии, редактират материали, правят
радиорепортажи и дори малки филми за местните телевизионни студии. Те
подготвят и публикуват материали и в местната преса.
Накрая, както е
редно да завърши всяка добра приказка, ще ви кажа, само между нас да
си остане, че миналата година, в същия този слънчев град Санкт
Петербург, Флорида, се състоя великолепен градски бал за учениците –
журналисти, организиран от местната общественост, на който три часа
публицисти и техните читатели заедно танцуваха и пяха, ядоха сладолед ,
пиха кока-кола и се веселиха... Е, аз не бях там, но ми беше драго да
го чуя и да ви го разкажа.
Климент ВЕЛИЧКОВ, Чикаго
За в. „България Сега”
