Госпожа Магдалена
Когато преди няколко години започнах да правя филм за нея, нямах представа какво има да се случи. Сега си мисля, че ако знаех, може би нямаше да се захващам. Не, сигурно пак щях; най-вече заради смисленото време, прекарано зад камера в малкото й братиславско апартаментче.
Всичко тръгна от едни плашила. От ония, дето селяните са ги забучвали в градината или на полето, да плашат с тях гарги, косъри и зайци. Обикаляла Магдалена словашките села, лекувала раните си от Освиенцим (до последния си ден не можа да ги излекува напълно) и попаднала на тях. Не повярвала на очите си, че толкова прости и красиви неща могат да съществуват: примитивно изкуство, родено от фантазията на селски гении. Започнала да ги снима, наснимала много, направила изложба. После заминала за Израел, там също снимала, каквото снимала, за да се появи 30-тина години по-късно една красива книга с черно-бели фотографии.
По времето, когато разбрах за съществуването й, аз също имах колекция от плашила; абсолютни източно-родопски уникати. Казах си, колко добре ще е да съберем на едно място словашки и български плашила, хем да видим, кои са по-плашещи. И тръгнах да я издирвам. Открих я в Братислава. Видях нейните „страшаци”, видях израелските й черно-бели снимки, чух историята й, и ми щракна: това си плаче за филм! Филм за една оживяла по чудо концлагеристка, влюбена в простите неща на този свят и – да не повярваш – в хората! След всичкото, което са й сторили.
Писах, дописвах, пътувах до Братислава, появи се продуцент, снимахме на части, със собствени средства, очаквайки отнякъде да дойдат пари. И те наистина дойдоха: сценарият спечели субсидия, достатъчна, за да завършим филма. Междувременно Магдалена напусна този свят. След нейната смърт продуцентът изчезна и повече не се вясна. Парите също.
Набутах аз касетите в най-долното чекмедже на бюрото си, съвсем на дъното, да не ги виждам и да не се ядосвам за трите попиляни години. После взех да се самоуспокоявам: „голяма работа, една стара еврейка, някакви стари фотографии, Освиенцим, плашила, Израел, интервюта, дрън-дрън …, на кой му пука? Пък и щом не е станало, значи не е трябвало. Толкоз!”
Мина близо година, позабравих за случката, докато една нощ не я чух да ми се кара. „Е, какво, предаде ли се? Много лесно било! Хайде ставай…” – нареждаше Магдалена, тропайки заплашително с двете патерици.
Изрових касетите от дъното на онова най-долно чекмедже. Спомних си как, вече тежко болна, с мъка излезе в парка, седна на една пейка и там продължихме да си говорим. Последният ни разговор. Болеше я, но стискаше зъби и до последно не се отказа от снимките.
Отиде си без да е влизала нито в църква, нито в синагога. Смяташе, че онзи, който наистина вярва, носи Господ в себе си и не е нужно да се перчи. И Библията не беше чела. Достатъчни били наставленията на баща й, преди да издими през комина на Освиенцим: да не лъже, да не краде и да не убива. Беше вярващ атеист, ако въобще има такова понятие.
Притесняваха я новите генерации. Според нея някой умишлено ги учеше да мразят и ненавиждат. Дразнеше се, че младите отричат съществуването на концентрационни лагери и газови камери, и че смятат всичко това за еврейски измишльотини. Изпитваше ужас от „бръснатите глави”, както и от факта, че правителствата подценяват тяхната заплаха.
Не успя да види интервютата ми с млади хора, заснети по братиславските улици. Исках да я зарадвам, като чуе какво мислят Джулия от Австралия, Олсен от Нова Зеландия, Кели от Щатите, Ото от Германия и много други. Седмица след като се прибрах в София със заснетия материал, тя почина.
Мразеше телевизията. Смяташе я за дяволско творение, което видиотява народа.
Много не й се говореше за днешен Израел. Искаше да го запомни такъв, какъвто го беше видяла през 1967-ма: „свят на чудесата”, както го наричаше. Страхуваше се, че ако отиде сега, илюзиите, които с такава упоритост беше съхранявала през всичките тия години, щяха за рухнат. А тя държеше на тях.
Голям чешит – отказала да даде интервю на хората на Спилбърг. Рекла им: синковци, къде бяхте досега, че не ме попитахте?
Та седя аз посреднощ, гледам отново на монитора Магдалена с нейните 40 кила плюс две патерици и взимам решение: след като филма не мога да го покажа, то поне мога отчасти да го разкажа. Ама кой щял да чете за някаква стара еврейка, стари фотографии, Освиенцим, плашила, Израел, дрън-дрън?
Който иска.
…
Чака ни усмихната: смесица от въздържаност и доволство, че екипът е на линия. Спретната и нагласена. Макар че едвам се движи, малкото й апартаментче е уютно и подредено.
М. Робинсонова: Аз съм словачка. Жена вече на възраст, лека-полека отиваща си от този свят, с доста опит зад гърба. Преживях големи трагедии, имах и красиви мигове. Даже успях да стана фотограф.
От еврейско семейство съм. Като съвсем млада обикаляхме с приятели планините и изобщо не се питахме, кой какъв е и откъде е. Не понасям подреждането на хората по народност и религия. Мисля, че най-сетне е време да се научим да бъдем търпими един към друг. Не се ли научим на това, както и да поддържаме клозетите си чисти, не можем да претендираме за културна нация.
До днес имам проблем с понятието „евреин”. Проклятие или благословия е да си евреин? Във всеки случай евреите са народ, който винаги е бил бит и винаги е живял с книгите. Образован народ. И затова ненавиждан от другите.
Радован (Словакия): Много добри търговци! Хора, които умеят да се оправят с парите. Знаят им цената и как да ги завъртят.
Oлсен (Нова Зеландия): Смятам, че успехът им идва от това, че умеят здраво да работят. И че държат един на друг, където и да са по света. Евреите умеят да създават мрежа.
Джулия (Австралия): Уважавам ги заради качеството им да се поддържат.
Maртин (Словакия): Имам ги за много интелигентни хора, които знаят, какво искат.
Глен (Англия): Пламенни хора, със силна воля и трудна история. Народ, съсредоточен върху целите си. Мисля, обаче, че трябва да се променят и да намерят точното си място в днешния сложен свят.
Ото (Германия): Много са организирани, много учат и живеят като една голяма фамилия.
Maртин: Космополитен народ, който разбира от солидарност. Евреин помага на евреина, където и да е.
Ото: Дисциплинирани са, което им помага да бъдат успешни.
Мистър Банк: (Словакът държи да е анонимен и понеже учи за банкер, ние го нарекохме Мистър Банк.) Имат супер чувство за търговия. Изключителен усет, как от малко пари да направят много пари. Това качество им е дадено от Бога. Мисля, че всеки евреин го притежава. И като прибавиш това тяхно трудолюбие и упоритост!
Oлсен: Исторически погледнато, евреите винаги са били принуждавани да търгуват. Затова днес са най-добрите търговци. Носят си го от хиляди години.
Мистър Банк: Холокостът ги обедини още-повече. Стигна се дотам, че овладяха световната икономика. Нека признаем, това са едни от най-големите бизнесмени в света.
Магдалена е на 20, когато немците застрелват майка й пред очите. Натоварват я заедно с тежко болния й баща в конски вагон, и ги откарват в Освиенцим. Той заминава директно в газовата камера. Тя – в бараките.
М. Робинсонова: От момента, в който трябваше да се съблека гола пред непознати мъже, аз, едно младо момиче, възпитано в морал, изгубих представа за себе си. Станах число.
Отделиха ни към 2000 жени и ни подкараха към крематориума. Стояхме отпред и не знаехме какво ни чака. Придържахме се едни други, защото паднеше ли някой на земята, край с него. После ни натикаха в банята и видях душовете над главата си. Знаех, че вместо вода немците пускат газ. Спомням си до ден-днешен колко много ми се живееше. Казах си, че това е краят, взех си сбогом с живота и… потече топла вода.
Кели (САЩ): За немските концентрационни лагери знам, каквото сме учили в училище. И от филмите: Спилбърг – „Списъкът на Шиндлер”.
Ото: Немец съм, но умът не ми го побира. Всичко е било много добре планирано. Германците са се страхували от бедността, дошъл Хитлер, дал им бачкане, кльопачка, и вече не ги е било грижа за нищо. Правили са всичко, каквото им се заповяда.
Oлсен: Извършени са жестокости, каквито никога до тогава не са били вършени. Но си мисля, че има и някаква конспирация в цялата работа. Защо евреите не са предотвратили ужаса? Могли са.
Очукана кръчма-хамбар на брега на Дунава. В дъното са се събрали 10-тина teens в черно. Уверяват ни, че нямат нищо общо с нео-фашистите. Зузана се съгласява да каже две думи пред камера.
Зузана (17): Било е гнусно избиване на хора. Онзи, Хитлер, имал е кофти идея за висша раса; че немците са висши, а евреите – нули. Голям тъпак!
Писателят-преводач Лубомир Фелдек намираме в едно малко кафене в Стария град. Седнал е с трима стари авери да пият младо червено вино и да обсъждат международното положение.
Лубомир Фелдек: На този ужасен свят всеки си има някого, когото не харесва. Светът не би могъл да съществува, ако хората не се избиваха взаимно. Както и ако не се търпяха взаимно.
Защо стадото върви след самеца? Никой не знае. Обаче стадото си върви. Този феномен съществува и при човеците. Най-често водачите са психопати; хора, които не разпознават граматическите лица. За себе си говорят в трето лице. Това е патология. Много опасна работа.
Кели: Немците наистина са изтребвали евреи и не мисля, че това е еврейска пропаганда.
Андреа: И през ум не ми е минало, че случилото се с евреите през Втората световна война може да е измислица.
М. Робинсонова: Станах на доста години и още се треса от ужас, като видя тези голи глави и размириците наоколо. Злото отново се надига. Някой съзнателно възпитава следващите поколения в ненавист.
Същото е в Дания. Такова е във Франция. Групират се и започват да стават много силни. Това е умишлена тактика. Чия? – не знам.
Чудя се, че повечето хора са спокойни. Наивници! Ние също не вярвахме, че немците ще стигнат толкова далеч. Да, трябва да говорим за тези неща. Изпитвам ужас, че всичко ще се повтори, ако продължаваме да се държим страхливо и да мълчим.
Мистър Банк: Неотдавна на метри оттук неонацисти пребиха до смърт едно момче. Нищо не им беше направил, просто имаше дълга коса и свиреше на китара. До ден-днешен полицията не е открила убиеца. Мисля, че полицаите просто ги е страх.
М. Робинсонова: Започнах да уча фотография в Прага през 1947. Срещах се с най-различни хора и от всекиго по нещо научавах. После дойде 1948 – изведнъж ни беше казано, че трябва да снимаме оптимистично. Че трябва да обичаме тракторите, чуковете и знамената. От цялата тая работа на мен ми стана зле и спрях да снимам. После си казах, Господи, така ми се снима, не трябва да се отказвам.
Тръгнах да откривам своя път във фотографията и понеже самата аз съм дребна на ръст, търсех по-простички неща. Така се озовах в северна Словакия. Обикалях насам-натам из нивите и изведнъж гледам – плашила насреща ми. Не можех да повярвам – това си бяха истински произведения на изкуството!
От старинен гардероб изважда две кутии, препълнени със снимки и ги разстила на масата. Нейните плашила. Започва да разказва историите им поотделно, като гледа да не пропусне някой: всички са й скъпи.
М. Робинсонова: Селяните ме гледаха подозрително: добре ли е тая, да харесва парцали на пръчка. Естествено не всеки можеше да ги схване като нещо, което заслужава да му се възхищаваш. Корифеите във фотографията ме ругаеха, че се занимавам с чучела. – Чучела ли? – бях страшно възмутена. – Вие сте чучела!
Отдавна не снимам. Но не очаквайте да се отчая, като пресметна годините. Защото аз все още виждам с очите на фотограф.
Оптимист съм. Не бих могла да се справя с живота, ако не се погаждах някакси с него. Сигурно много хора биха си казали, що за живот е това нейното, щом вече дори не снима. Там е работата, че на мен и малкото ми стига. Например да дишам. А на вас?
Чакайте да ви покажа едно нещо. Истинско чудо!
Надига се с мъка от креслото, отваря чекмедже и изважда миниатюрна стъклена кутийка. Вътре има две сухи клечки с топчици накрая, които не мязат на нищо.
М. Робинсонова: Толкова са изключителни, че трябва да ви ги покажа. Това са рози от Негевската пустиня. Сега ще ги намокря и малко ще почакаме.
Потапя двете клечици в чаша с вода, възбудена от чудото, което ще се случи. След малко сухите клечки наистина разцъфват.
М. Робинсонова: Ето, отвориха се! Това си е истинско перпетум мобиле. Какъв цвят само! Красиво, нали?
Заминала за Израел, за да заснеме серия от репортажи, по поръчка на английско издателство. Дали и 30 долара командировъчни за 3 месеца. Едвам ги изхарчила.
М. Робинсонова: Когато пристигнах в Израел всичко беше абсолютно различно, не като у нас. Спира ме един човек на улицата, изобщо не го познавам, пита ме не съм ли случайно Робинсонова. „Аз съм”, казвам. Оказа се, че като малки сме живяли на една улица. Покани ме в Ерусалим. После отидохме в Тел Авив. После реши, че имаме някакви общи познати в Хайфа и заминахме за Хайфа. Там ме поеха други хора и ме заведоха в Назарет. И тъй чак до Ейлат на брега на Червено море. Щипех се да съм сигурна, че не сънувам. На края на пътешествието установих, че моите 30 долара си стоят непокътнати.
Това беше друг свят. Приказен свят. С фотоапарат на шията и една чанта с филми обиколих Израел от единия край до другия. Бях като омагьосана: хората изглеждаха иначе, отнасяха се един към друг иначе. Но най-много ме впечатлиха петъчните вечери – „сабат”. Всички мъже тичаха с цветя в ръцете към празнично наредените маси. Тези, на които семействата бяха разделени, канеха онези, които си нямаха никого. Такова нещо не бях виждала дотогава.
Чувствах се еднакво добре между познати и непознати. Хората бяха невероятно любезни. Всичко беше естествено. Просто и спонтанно! Не бих заминала отново. Чувам, че животът там отдавна не е такъв, какъвто аз го знам. Не искам да убия красотата, която тогава изпълни живота ми.
Глен: Дали ме е страх от евреите? Не ме е страх!
Aндрea: Мисля, че ние никога няма да разберем, какво става сега в Израел; кой крив, кой прав. Обикновени хора като нас не могат да знаят какви ги вършат онези по върховете; какво се договарят помежду си и прочие.
Радован: Сигурен съм, че хората там са напълно нормални и не изпитват нужда да се избиват помежду си. Според мен всичко е работа на политиците.
Мистър Банк: Както се развиват нещата на Изток, ако и Ливан се включи в конфликта, и Сирия, и да не дава господ Иран, планетата ни може да изчезне.
М. Робинсонова: Накъде върви светът ли? Със своята надменност той вече не е способен да вижда дори пред носа си. Навсякъде агресия и жестокост. В такива моменти се питам: какво значи Господ за тези хора? И се връщам към заръките на покойния ми баща. За него беше все едно, каква религия ще изповядвам, стига да ги има 10-те Божи заповеди.
Което не значи да се мъкнеш на църква, а да живееш богоугодно. Етично. По човешки.
Смешно е да се казва, особено в днешно време, че ако те замерят с камък, трябва да отвърнеш с хляб. Смешно-несмешно, но аз наистина така живях. И не съжалявам.
За всяко късче щастие в моя живот се е налагало да заплащам скъпо и прескъпо. Щастието ми винаги изискваше някаква жертва.
Изпитах ужасни неща, изпитах красиви неща, живях пълноценен живот. Не го намразих. Обичам хората, вярвам в доброто и с тази вяра най-вероятно ще си замина от този свят.
Не стана съвсем така. Магдалена си замина разтревожена и доста ядосана на човеците.
П.П. Наричаха я „изключителна фигура на словашката фотография”. Нейни снимки са показвани в Стокхолм, Копенхаген, Берлин, Париж, Варшава, Лозана, Будапеща, Виена, Музея на Модерното изкуство в Ню Йорк и на още много места по света.
Владо Трифонов
